MMM

 За Мартин Митов  •  Галерия  •  Поклонник  •  Връзки  •  Страници 

Страданието на светия наш отец Мартин изповедник,
папа Римски

 

Св. Мартин ИзповедникСлед кончината на римския папа Теодор мястото му, при единодушен избор, заел блаженият Мартин1. По това време на изток в Гърция царувал Констанс2, синът на цар Константин и внук на Ираклий; в тези години гръцките царе все още владеели древния Рим и затова имали свои наместници в западната част на империята. На изток все повече и повече се разпространявала ереста на монотелитите, тоест единоволниците, които признавали у нашия Господ Иисус Христос една воля и едно желание. Тази ерес възникнала от предшестващата я ерес на Евтихий, който хулно твърди, че у Иисуса Христа има само едно естество, въпреки православното учение, което изповядва у въплътилия се наш Господ Иисус Христос две естества и две воли, две желания и две действия; всяко естество има своя воля, свое желание и свое действие в едното Лице на Христа: Господ Иисус Христос не може да бъде разделян на две лица, но се познава в две лица, без тяхното съединяване3. Родоначалници на ереста били патриарсите Кир Александрийски и Сергии Цариградски; при разпространението на ереста им съдействал и дядото на цар Констанс Ираклий. След смъртта на Сергии за константинополски патриарх бил избран Пир, а след него Павел – и двамата еретици монотелити. По съвет на Павел цар Констанс написал книжка, която съдържала еретическото учение на монотелитството; и наречена от него „типос“; той я разпратил навсякъде, като наредил да се спазва съгласно с нея вероучението относно Лицето на нашия Господ Иисус Христос. Мнозина от православните, които не споделяли ереста, заради съпротивата си на нечестивата заповед на царя били подложени на изгнание или побои и даже на смърт; към тях се числят и преподобният Максим Изповедник, както това подробно е изложено в житието му4, и свети папа Мартин, за когото става дума сега. Веднага след като заел престола, царят му изпратил изпълнената с еретически учения книжка, като искал новопоставеният папа да се съгласи с неговата ерес и да я потвърди на събора. Но блаженият Мартин я отхвърлил, като казал:

– Дори целият свят да приеме това противно на православието учение, аз и тогава не бих го приел, и дори да се наложи да умра, пак няма да отстъпя от евангелското и апостолското учение и светоотеческото предание.

След това изпратил писмо на цариградския патриарх Павел по няколко свети мъже, в което с любов го увещавал да не създава раздор в църковното единство, да не сее еретически плевели сред пшеницата на благочестивата вяра, а обратно – да убеди царя да изостави противното на църквата учение. Но патриарх Павел не само че не послушал блажения Мартин, но след срамен побой изпратил неговите посланици на заточение при границата на империята. Тогава свети Мартин, посъветван от Хрисополитанския авва5 преподобни Максим, който по това време бил в Рим, свикал поместен събор от сто и пет западни епископи и предложил да се разгледа заблуждението на Кир, Сергии, Пир и Павел, заедно с книгата на царя „типос“; съборът предал ереста на анатема и издал послание до всички православни, което утвърждавало православието и изяснявало пялата пагубност на тази ерес и повелявало най-внимателно да се пазят от нея6. Като научил за постъпката на свети Мартин, царят силно се разгневил: той изпратил в Рим в качеството на негов наместник един военачалник на име Олимпий, за да залови папа Мартин. Но когато Олимпий пристигнал в Рим, по принуда се отказал от мисълта открито да задържи папата, защото там заварил споменатия събор, на който били свикани множество епископи и народ, така че градът бил препълнен от духовни и светски лица; затова Олимпий подучил един воин да убие сякаш случайно свети Мартин в църква. Но когато воинът със скрит под дрехите остър меч в църквата приближил папата, с намерението да го убие, изведнъж неочаквано ослепял: защото Господ, Който не оставя „жезъла на нечестивците върху жребия на праведните“7, не допуснал убиецът да вдигне мъчителска ръка над Своя верен раб. Като разбрал, че Сам Господ пази Своя служител, Олимпий оставил папата на мира и се оттеглил в Сицилия, където и умрял в битка срещу сарацините. А царят, по внушенията на патриарх Павел, изпратил в Рим друг наместник, също военачалник, на име Теодор, с прозвище Калиопа. Той имал нареждане да залови свети Мартин, като предварително лъжливо обвини папата, че иска да започне война срещу царя и затова поддържа връзки със сарацините, подтиквайки ги към въстание, и че той неправилно спазва предадената от отците вяра и хули Пречистата Богородица. Като пристигнал в Рим, наместникът открито пред всички обвинил папата в посочените престъпления. Свети Мартин, невинен за всичко това, отговорил на клеветата, насочена срещу него:

– Никога – казал той – не съм имал връзки със сарацините, освен в онези случаи, когато съм изпращал милостиня на бедните и нищи братя по вяра, които живеят сред тях; който не почита Пречистата Богородица, не я признава за Божия Майка и не ѝ се покланя, да бъде проклет и в този век, и в бъдещия. А светата вяра – завършил оправданието си – не ние, а мислещите различно от нас спазват неправилно.

Царският наместник, без да чува оправданията на папата, продължил, както и преди, да твърди, че изказаните обвинения са правилни, и дори прибавил още едно – че свети Мартин незаконно заемал папския престол. Една нощ тайно, с помощта на войниците, той хванал папата, отвлякъл го на пристанището, и оттам с лодка го откарал на остров Наксий, който се намирал сред далечните острови, известни под името Цикладски8. На този остров свети Мартин прекарал цяла година, измъчван от глад и лишения от най-необходимото за живот. Ако някой от благочестивите жители на острова, съжалявайки папата изгнаник, донасял нещо за облекчение на неговите нужди, стражата не допускала никого при затворника и насила взимала за себе си даровете; същевременно им говорела с укор:

– Ако някой от вас го обича и го съжалява, той е враг на отечеството, защото изгнаникът е еретик, противник на Бога и всява смут в гръко-римската държава.

И още много други оскърбления нанасяла стражата на свети Мартин, като го биела и издевателствала над него. А той, макар и отслабнал телесно от ежедневните оскърбления, лишения, и болестите, които го сполетели, не губел душевната си твърдост и всичко понасял с благодарност, заради Бога. Като минала една година откакто бил преселен на острова, откарали свети Мартин във Византия9.

Корабът достигнал Византия през есента и рано сутринта спрял в пристанището на Евтимий, близо до Архандия. Пратеници на царя и патриарха веднага започнали да безпокоят светеца, който бил вече твърде болен; лишени от всякакво състрадание, целия ден, от сутринта до вечерта, безчестили светия Божий архиерей, всячески злословели и му се подигравали. Вечерта пристигнал с множество воини патриаршеският нотарий10 Саголива; те свалили свети Мартин от кораба, като го сложили на носилка (поради болестта си той вече не можел да ходи), и го отнесли в един двор, наречен прандиария; тук затворили свети Мартин в тясна и тъмна стая и внимателно го пазели, да не би някой от жителите на града да разбере мястото на неговото пребиваване. В този затвор светецът прекарал деветдесет и три дена, без да говори с никого. След това отнесли светия в дома на сакелария11, където били събрани сенаторите12; когато го внесли тук, един от най-старите сенатори с крясък му заповядал да стане от носилката, с която бил донесен на събранието; един от слугите, които го носели, казал, че папата не може да стане, защото е много болен; но сенаторът, без да обръща внимание на болестта на свети Мартин, отново с гняв му заповядал да стане, като наредил поради слабостта му да го придържат. Тогава светият се надигнал и застанал на средата, поддържан от двете страни; станали и нарочно извиканите, предварително получени лъжесвидетели, които отправили към свети Мартин споменатите несправедливи обвинения, като прибавили към тях и други; за доказателство на истинността на думите си те се заклевали пред Светото Евангелие. А когато свети Мартин, който не умеел да говори гръцки, започнал да отговаря чрез преводача, събранието не само че не го слушало, но и открито му забранило да говори; а преводача оскърбявали с груби думи. Като видял това, свети Мартин казал:

– На Господа е известно колко голямо благодеяние ще ми окажете, ако по-скоро ме предадете на смърт по какъвто и да било начин.

След това го извели на площада и го сложили да седне, тъй като не можел да стои прав, на специално изградена за такива случаи сцена, където обикновено се събирал много народ. Царят тайно го наблюдавал от една стая на двореца си и изпратил при него сакелария; като се приближил към свети Мартин, той заплашително му казал:

– Ето, ти остави Бога и Бог те остави.

Като казал това и се обърнал към народа, заповядал да прокълнат свети Мартин, а обкръжаващата тълпа започнала високо да вика:

– Анатема на папа Мартин!

Онези от присъстващите, които отлично знаели, че папата е невинен, си тръгвали от зрелището с опечалени лица и пълни със сълзи очи. След това сакеларият казал на началника на преторията13:

– Вземи го и го насечи на парчета, защото не е достоен да живее.

Спекулаторите14 веднага хванали светеца, свалили горните му дрехи, а долните раздрали наполовина; надянали тежки железни вериги на шията и по цялото тяло на светия и го повлекли през целия град към преторията, като отпред носели изваден меч, с който възнамерявали да го убият. Някои от народа се подигравали със светеца и като издевателствали над него, казвали, клатейки глави:

– Къде е неговият Бог? Къде е спазваното от него вероучение?

Други не можели да сдържат плача и риданието си, при вида на безчестието и мъките, причинявани на Божия светител. А преподобният изпитвал двойно страдание: той страдал телом от болестта, тежките вериги и ударите на мъчителите, които го влачели, в същото време страдал и душевно, от разголването и срамните насмешки, като понасял срама и сърдечната болка. Като пристигнали в преторията, спекулаторите повлекли свързания светител нагоре по стълбите към тъмницата: на последното стъпало свети Мартин се спънал, паднал и така се ударил, че тялото му се покрило с кървави отоци; затворили го заедно със злодеите и разбойниците. След известно време го преместили в друга тъмница – Диомидовата, – където от болестта и силния студ (било през януари) едва не умрял. Жената на един от тъмничарите се съжалила над него: тайно дошла при светия затворник и го отвела в дома си; превързала раните му, сложила го да легне в нейното легло и го покрила с топли завивки; свети Мартин лежал до вечерта и като мъртвец не издавал нито звук. Късно вечерта началникът на царските евнуси15 Григорий изпратил управителя на дома си с малко храна и му заповядал да я предаде на свети Мартин с думите:

– Не изнемогвай в скръбта; ние се надяваме, че Бог няма да допусне ти да умреш.

Като чул това, преподобни Мартин въздъхнал от цяло сърце: пожеланието не съответствало на неговото очакване, защото той, като изпитвал страдания заради светото православие, искал по-скоро да умре; веднага били свалени оковите от преподобния.

На сутринта царят отишъл да навести смъртно болния патриарх Павел и му разказал всичко, което се случило с папа Мартин. Павел се обърнал към стената и казал с тежка въздишка:

– Горко ми! Още едно дело към моето осъждане.

Царят попитал:

– Какво означава това?

– Нима, господарю, е малко злодейство – отвърнал Павел – това, да се принуждава папата да търпи такива страдания?

И той молел царя, като го заклинал, да прекрати по-нататъшното издевателство върху папата. След осем дена, вече след смъртта на Павел, царят изпратил при свети Мартин в Диомидовата тъмница нотария Демостен, съпроводен от още няколко, специално подбрани мъже. Те влезли в тъмницата и казали:

– Нашият цар ти казва: ето, след такава слава се намираш в това безчестие, но никой не е виновен, освен самият ти.

Свети Мартин нищо не им отвърнал; вдигнал очи към небето и казал: „Благодарение и слава за всичко на единствения безсмъртен Цар!“.

Пратениците започнали да питат преподобния за предшественика на Павел, патриарх Пир – дали по своя воля е дошъл в Рим и тук се е отрекъл от монотелитската ерес и как го е приел в общение с църквата папа Теодор, след когото е заел престола свети Мартин. Светият им разказал подробно за патриарх Пир, как, като дошъл по своя воля в Рим, дал писмен отказ от своята ерес – към която впрочем отново се върнал – и как бил приет от папа Теодор с подобаваща за епископския му сан чест, получавайки средства за препитание. Свети Мартин завършил речта си със следното обръщение към посланиците на царя:

– Аз съм във ваши ръце – правете с мен каквото искате и каквото допусне Бог, но бъдете сигурни, че дори да ме направите на парчета, аз пак няма да вляза в общение с константинополската църква, докато тя не изостави еретическата си заблуда; изпитайте на дело истинността на думите ми и ще видите колко голяма е благодатта на Господа у Неговите раби.

Пратениците изслушали отговора на свети Мартин и се върнали при царя, почудени от душевната сила и величието на светеца, който не се страхувал от мъченията и от самата смърт. Като изминали осемдесет и пет дена, в тъмницата дошъл нотарият Саголива и му казал:

– Заповядано ми е да те отведа оттука у дома си, откъдето ще бъдеш изпратен на едно място.

Свети Мартин запитал:

– Къде ще ме изпратят, в кое по-точно място?

Но Саголива не отговорил на този въпрос. Тогава свети Мартин казал:

– Оставете ме в тъмницата дотогава, докато стане нужно да замина.

Нотарият си отишъл. По залез слънце папата казал на затворниците, които били с него:

– Елате, братя, да си дадем последна целувка: сега ще дойде пратеник да ме отведе оттука.

Всички с плач се прощавали с него, но свети Мартин, чието лице изразявало радост, им говорел:

– Не плачете, а се радвайте – вижте, аз се радвам, че отивам на мъки за православието.

После отново дошъл споменатият нотарий, който и отвел светия от тъмницата; всички, които присъствали, безутешно ридаели, като жалели за раздялата с преподобния. Свети Мартин бил качен на кораб и отправен на заточение в Херсон16; тук го измъчвали с глад, лишавали го от всичко необходимо, и така след две години си заминал при Господа17. Святото му тяло било погребано вън от град Херсон в храма на Пресвета Богородица, наричана Влахернска. Скоро неговият гроб започнал да привлича множество народ: най-разнообразни и многобройни изцеления получавали болните по молитвите на светеца и благодатта на нашия Господ Иисус Христос, на Когото с Отца и Светия Дух слава навеки. Амин.

 

Източник: Жития на светиите. Съставени от св. Димитрий, еп. Ростовски. Април, ден 14-ти.

Славянобългарски манастир "Св. вмчк Георги Зограф", С. 2007.

 

Славянските църкви празнуват деня на св. Мартин Изповедник на 14 април.

Гръцките църкви отбелязват празника му на 13 април.

 

 

Из "Охридски пролог" на светител Николай Велимирович, Владика Жички и Охридски:

 

Свети Мартин папа пред Сенатом збори:
– Нека ми се тело скрши и сагори,
И најљуће муке радосно поднећу;
Но праве се вере ја одрећи не ћу.
Спаситељ је благи Бог и Човек био,
Два јестества разна с две воље носио,
Но оба јестества у једној личности,
И обадве воље у једној светлости.
Такву су нам веру сви Оци предали,
За такву су веру многи пострадали.
Нек пострадам и ја, од свих јевтинији,
Слуга свог Господа, од свих најгрешнији! –
Тако Мартин веру исповеди свима
И истину рече пред јеретицима.
О што човек вреди, кад се Бога боји:
Над људима малим к'о планина стоји!

горе


1 През 649 г.

2 От 642 до 668 г.

3 Монофизитите били еретици, които учили, че Господ Иисус Христос има само Божествена същност, че при сливането в Него на Божественото и човешкото естество, човешкото било погълнато от Божественото. Тази ерес се нарича още евтихианство по името на константинополския архимандрит Евтихий, който първи развил учението и сложил началото на монофизитските спорове. За първи път ереста била осъдена на поместния Константинополски събор (448 г.) и Евтихий бил низвергнат. Константинополският патриарх Флавиан, който бил председател на събора, съобщил за постановленията му на римския папа свети Лъв Велики. Лъв Велики приел осъждането на Евтихий и написал послание, в което изложил православното учение за съединение на двете естества в Иисус Христос. Междувременно Евтихий намерил поддръжка от император Теодосий II и от александрийския патриарх Диоскор. Свиканият от императора събор в Ефес (449 г.), известен в историята като „разбойнически“ заради беззаконните си постановления, осъдил патриарх Флавиан и оправдал Евтихий. Папският пратеник, дякон Иларий, който присъствал на събора, изразил несъгласие с постановленията му и избягал в Рим, където папата незабавно обявил Диоскор за отлъчен от Църквата, а постановленията на събора за невалидни. На свой ред Диоскор анатемосал в Александрия папа Лъв. Въпросът за съединяването на двете естества в Господ Иисус Христос бил решен окончателно след смъртта на император Теодосий II (450 г.). Императрица Пулхерия и управляващият с нея Маркиан се обявили против еретиците. През 451 г. бил свикан IV (Халкидонски) вселенски събор, който отлъчил патриарх Диоскор и определил догмата за съчетаването у Господа Иисуса Христа на двете естества: „следвайки божествените отци, всички единогласно поучаваме да се изповядва единосъщният Христос, Сина, Господа единородният, в две естества, несливаемо, неизменно, неразделно, неотделимо познаваем... неразсичан на две лица, а един и същ Син, единородно Слово на Бога“. Решението на Халкидонския събор не било прието в Египет, Армения, отчасти в Сирия и Палестина. В тези страни еретици монофизити съществуват и до днес. Монотелитството възникнало в началото на VII в. поради стремежа на византийските управници да присъединят към църквата широко разпространеното монофизитство: раздорите между православни и монофизити били бедствие не само за църквата, но и за държавата. Епископите монофизити, преди всичко Кир, епископ на Фазис в Колхида, подучили император Ираклий (611-641), че единение между тях и православните може да има, ако православната църква признае у Иисус Христос една воля, едно действие. В 633 г. старанията на императора и на Кир, станал Александрийски патриарх, довели до обединение на египетските монофизити с православните. Към тях се присъединили почти всички източни и гръцки епископи, начело с Константинополския патриарх Сергии. Срещу това незаконно съглашателство се обявил открито любимият ученик на Александрийския патриарх Йоан Милостиви монахът Софроний, който доказвал, че учението за едната воля е също монофизитство или признаване, че Господ Иисус Христос има само една Божествена същност, понеже, щом същността е една, то естествено и волята е една. След като станал Иерусалимски патриарх през 634 г., той с още по-голяма ревност защитавал православието. Свикал събор в Йерусалим, на който осъдил монотелитството. За да сложи край на споровете, през 638 г. император Ираклий издал съставено от патриарх Сергии „изложение на вярата“ (ектесис), което съдържало изложение на православното учение за двете естества на Иисус Христос и забранявало да се говори по въпроса за Неговите воли, но в същото време добавяло, че православната вяра изисква да се признае една воля. След „изложението на вярата“ като горещ защитник на православието се проявил константинополският монах Максим Изповедник, който противодействал с успех срещу монотелитите в Северна Африка и Рим. Приемникът на Ираклий, Констанс II, в желанието си да унищожи ектесиса или „изложението на вярата“, което още повече засилило раздора, през 648 г. издал „типос“ – образец на вярата, с който се забранявало да се говори както за една, така и за две воли. Типосът изисквал да се приемат постановленията на състоялите се пет вселенски събора, но не сложил край на споровете, както се вижда от настоящото житие. Накрая император Константин Погонат (668-685) свикал в Константинопол VI (Трулски) вселенски събор, на който монотелитството било осъдено като ерес и дадено определение, че трябва да се изповядват две действия, две воли у Иисус Христос, при което човешката следва и се подчинява във всичко на Божествената, без да се анулира от това. Остатъци от монотелитството съществуват и днес в сектите на маронитите. Отначало те намерили убежище (от 680 г.) в планинската част на Ливан. По време на кръстоносните походи (1182 г.) учението на монотелитите проникнало на запад, в Европа, но поради действията на папата не намерило много последователи, макар да продължило до 1736 г., когато еврейските монотелити се присъединили към католическата църква. На изток в Сирия то продължило да съществува.

4 Паметта му се почита на 21 януари.

5 Отец, от еврейски.

6 Съборът се провел през 649 г., когато свети Мартин се възкачил на папския престол.

7 Пс. 124:3: „Господ няма да остави жезъла на нечестивците върху жребия на праведните“, тоест и да допуска временно нечестивите да тържествуват над праведните, Господ винаги дарява окончателната победа на благочестивите.

8 Тези острови, 60 на брой, се намират в Егейско море.

9 Константинопол.

10 Секретар на патриарха.

11 Сакеларий – висш църковен сановник, оглавявал специален съвет, който управлявал константинополските манастири, завеждал домакинската част на манастирите и наблюдавал живота на монасите.

12 Сенатор – висш държавен сановник.

13 Претория – място, където се решавали предимно съдебните дела и се привеждали в изпълнение постановленията им. Претор – висш съдия в древния Рим. Впоследствие кръгът на задълженията им бил разширен.

14 Спекулатор – помощник на претора, изпълнител на заповедите му.

15 Евнух – скопен слуга, на когото бил поверен надзорът на жените. Първоначално евнуси били използвани с такава цел в Мала Азия. Евнуси имало и в древния Рим. Придворният живот във Византия, който бил под влияние на Изтока, също предвиждал наличието на евнуси. Поради възможността да въздействат върху владетелите чрез техните жени, понякога те имали силно влияние върху държавните дела. Ето защо длъжността началник на евнусите била почетна.

16 Нос на западния бряг на Крим. Тук в V в. преди Рождество Христово бил основан град Херсонес. Недалеч от Севастопол се виждат развалините му.

17 През 655 г.

горе


По молитвите на преподобните и богоносни наши отци,
Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас. Амин.

  © 2009