Неправомерни увеличения на епископите в България

ред. проф. архимандрит Евтимий, 1942

През последните десетилетия сравнително доста се увеличи числото на българските архиереи, които поради туй, че нямат самостоятелна епископска катедра, носят названието „епископи“. Такова увеличение е неправомерно:

     1) защото то на практика тъй се оформява, че от една страна твърде вреди на по-широкия подбор на митрополити, когато стане нужда да се избират такива, и от друга страна, не е в хармония с основните принципи на всяка българска държавна или църковна общественост: еднакво за всички право, справедливост и покровителство на законите;

     2) защото издигането на повечето от тях като епископи става във връзка с някои нарушения на сега действуващия Екзархийски устав и

     3) защото при това тяхно издигане не във всички случаи се строго спазват каноническите начала на нашата Православна Църква.

Без да желаем да обиждаме когото и да било, ние повдигаме този въпрос, ръководени само от желанието да възпрем – ако можем – тази неправомерност.

I

Мъчно може да се изисква, особено у по-младото поколение, вяра в божественото пратеничество на Църквата и в тоя смисъл и на Българската църква, ако със самото нейно устройство се отварят възможности за възражения от следния характер:

Една държава или единъ институт, ако са солидни в основите си, трябва да вземат мерки не само за туй, щото да имат съвестни и подготвени висши управници в известен момент, но и за туй, щото всяко поколение висши управници чрез установени норми и наредби да подготвя, щото то да бъде наследено от, доколкото е възможно, достойно по-нататъшно поколение от висши управници. А ако в една държава или в един институт подборът на следващите поколения от управници става под влияние на случайни или себични или партизански фактори, това, освен че не обещава солидност и напредък на самия институт, още е и знак, че в основата на устройството му няма нищо божествено. В Българската църква, от доста време насам, определянето на кандидатите за бъдещи митрополити е в ръцете само на десет души – митрополитите, и то без възможност на какъвто и да е контрол от страна на обществото и на другите членове на Църквата. Въз основа на съвсем нямащи законодателен характер синодни решения, кандидати при избиране на митрополит могат да бъдатъ само епископи, а на практика епископи могатъ да бъдат, разбира се, само тези, които са спечелили благоразположението на Св. Синод и на митрополитите. А пък постът митрополит е тъй важен и тъй трудно могат да се намерят подходящи за него лица, че тези последните би требвало да бъдат по-напред дълго време под зоркото око на цялата Църква, и благородният им стремеж да станат митрополити би трябвало да се въодушевява от желание и от приготовление не по направление към туй, как да угодят те на няколко личности, а към туй, как да удовлетворят строгите изисквания на времето и на Църквата въобще. Още повече, че този техен стремеж да угодят на десет личности, щом тъй е съдбоносен за тяхното кандидатиране за митрополити, по необходимост ще ги прави като архимандрити, низкопоклонни и несамостоятелни и по такъв начин те, вместо да напредват в туй да си изработят нужния за един висш свещеноначалник характер, са, в много случаи, принудени да вършат обратното. Имаме, наистина, в историята случай с един кандидат за папа, който, въпреки туй, че във време на кандидатствуването си все с глава наведена надолу и с „прегънат гръбнак“ ходил, щом го избрали за папа смело вдигнал глава нагоре и рекъл: „Аз бях до сега все наведен, защото все търсех ключовете на ап. Петра, но сега ги намерих“, – но това е изключение. Общият закон е, че постоянната прегъваемость на характера не предъ принципи, а пред отделни личности, го вкоченясва.

Наистина, тъй подбраните кандидати после минават под един избор от страна на народа, но избор измежду тъй малко, тъй пресеяни (според както казме по-горе) и тъй тренирани в послушание към личности и в несамостоятелност кандидати, – не е вече избор. Такъв избор, особено както се оформя той при нашите условия, е даже нещо по-лошо, отколкото принципът на наследствеността на монарха в много държави. Защото у тия последните поне се взиматъ мерки, щото принадлежащите към царския род още от прежните родове и още от детинство да бъдат възпитавани не в низкопоклонничество и приспособяване към отделни лица, а към самостоятелност и съзнаване на високата си мисия.

Не искам да кажа, че и у нас е унищожена всякаква възможност на вяра в участие на Св. Дух при избора на митрополити, защото все пак има още два етапа свободни избори, при които – въпреки голямата стесненост на числото на кандидатите – може още в душите на верующите хора да се култивира вяра в участието на Св. Дух. Но тази ни вяра съвсем не трябва да ни пречи да взимаме мерки, щото и при онзи, първия, решителния етап на подбора на кандидатите за митрополити да може да участвува цялата Църква, както, макар и в ограничени размери, е предвидено в сега действуващия Екзархийски устав, отменяван въ тоя пункт с синодни решения. Но това ние ще видим въ следующата част, а тук само подчертаваме, че и за апологета в дадения случай е важно да работи за отстраняването на съблазните, произлизащи от факта, че принципът на мистическото и разностранно участие на цялата Църква в установяване на лицата, които имат право да бъдат при всяки отделен избор вписвани в числото на кандидатите за митрополит, в известни случаи се анулира със синодни решения.

Съблазни настъпват в дадения случай и поради туй, че – съгласно казаните синодни решения и не в духа на сега действуващия Екзархийски устав – кандидатите за митрополити при произвеждане избора от страна на народа са вече облечени в корона и във всички знакове на архиерейско достойнство и на практика е отнета вече възможността да бъдат те отписвани, като недостойни от списъка на „достоизбираемите за архиерейски чин“. Нито преди овдовяването на епархии, нито във време на самите избори от народа е на практика удобно вече да се говори за достойнство на известен кандидат, ако той е вече архиерей. А пък колко много съблазни и рушения на вярата се създадоха, напр., при няколко от последните архиерейски избори (в Търново, във Варна и пр.) от факта, че всичките кандидати, макар и архиереи, при агитациите бидоха тъй унизени, че и тези, които бидоха избрани, и тези, които останаха на други епископски длъжности, в края на краищата останаха с накърнен авторитет, вместо да го почувствуват издигнат.

Разбира се, не искаме да кажем, че архиереите на Българската църква не трябва да се намесват при подбора на кандидатите, които да имат право да бъдат подлагани на избор. На тях най-много се пада да бъдат фактори в това отношение, но туй не значи, че те трябва да бъдат единствените фактори. Вярно е, и че с въвеждането на „списък на лица, достойни за архиерейски чин“, на гласа на духа на Църквата, се правят, тъй да се каже, за по-нататъшните избори известни ограничения, но това са подбирания, които самата Църква – въз основа на правилата си – върши чрез своите висши служители, а не са отделните личности в нея, които правят този подбор. Ако архиереите вярват в правилността на своя подбор, какво им пречи всяка година да дават възможност да се проверява и прочиства гореказаният списък и – защо толкова настояват при първия етап на всеки конкретен избор да не могат да бъдат подлагани на избор и такива из списъка, които не са произведени до оня момент в епископи.

Тук този въпрос може да бъде разгледан и от гледна точка на обществената справедливост, вземена дори и от по-светска гледна точка. Представете си един идеалист – младеж, приел монашество с чисто настроение и с мечти за безкористна и предана деятелност и оставен на произволението само на десет души, макар те и да са висши иерарси. Хубаво би било, ако би се запазила у нас и до сега някогашната наша вяра в нашите висши иерарси, като почти безпогрешни и отечески действуващи ръководители и разпоредители със съдбата на младите иночествуващи клирици, които често нямат никакви други близки ръководители или роднини. Но какво да се прави, щом тази вяра у всички ни все повече отслабва. Не би било тъй страшно, ако такъв млад човек се остави всецяло под опеката на висшите си старци, ако да не се намесваха странични, съвсем не от църковен характер, влияния върху тях. Освен това печален факт е, че в нашата Църква тъй силно вече се завъждат кариеристи – млади монаси. Такива няма да си правят скрупули за завладяване, и по позволителни и по непозволителни пътища, благоразположението и благоволението на старците и на влиятелните фактори около тях, като синодни чиновници, свещенически съюзи и пр. А пък клириците от по-горе споменатата идеалистическа категория едва ли могат да си позволят да конкурират с тях в това отношение.

Значи, даже и светските обществени фактори би трябвало да вземат под покровителството си – доколкото това им позволяват църковните канони – подобни монаси-идеалисти и да им дават възможност да се проявяват в ония години на най-голяма чистота и най-голям жар в човешкия живот. Още повече, че на почвата на такъв жар могат понякога да изникват малки незадоволявания на лични честолюбия, каквито незадоволявания, а може би и нетактичности, често не са Бог-знай какви големи простъпъци в църковно отношение, а пък твърде често решават завинаги съдбата на някой клирик от гледна точка на мечтите му, честно и почтено да се издигне до по-високи места на църковна деятелност и дори на саможертви.

За такива, като гореспоменатите, млади клирици, в които – да не кажем голяма дума – се крият въ зародиш бъдещите Патриарх-Евтимиевци, Паисиевци, Софрониевци, Неофитовци (Рилски), никой не взема мерки да им се даде възможност да се проявят. Тая категория клирици, колкото и да е малочислена тя, би требвало да има – разбира се, в кръга на църковните традиции и дисциплина – по-голяма възможност за проявяване и въобще по организацията на Българската църква. Едва ли за някого (освен за гореспоменатите монаси-кариеристи) би било полезно това безправие, на което те са подложени, напр., в най-последния (от 1939 год.) проект за Екзархийски устав. Може би повечето от съставителите на този проектоустав несъзнателно да са поставяли по-високо живущите в монастир монаси от „учените“ монаси, като на първите са предоставили място на един представител в църковно-народния събор, а на вторите – нито на един. Във всеки случай това е една грешка, защото е пренебрегната средата, из която се подбират бъдещите архиереи.

Значи, около въпроса за запазване нормалния живот и свежестта на едно такова важно за обществения ни напредък, като Църквата, учреждение са се напластили обществени несправедливости и рутинни отживелици, които полека-лека подяждат надеждата ни, че Църквата, като обществено учреждение, ще напредва. Тази надежда не е голяма, когато на корена на грижите за правилното подновяване, освежаване и усъвършенствуване на висшия църковен персонал е застанал един, съвсем неправилен по постановка „институт“: епископи без паство, имащи самостоятелно само предизборни и агитационни функции. Час по-скоро обществото и Църквата трябва да се справят с този „институт“ при тази негова постановка. Още повече, че — както ще видим по-долу – този „институт“ противоречи на църковно-правовия ред в Българската Църква и на каноническите традиции на православието.

II

И във висините на църковната управа, и в по-нисшите кръгове на светските ни и духовни църковни фактори, понятието за законност, т. е. за постоянна и нетърпяща отклонение задължителност на буквата на църковния закон, който е действуващ в известен момент, започва да се застрашава и разколебава. При случаите, когато се каже, че в държавните и обществени учреждения на единъ народ няма строга законност, това застрашава само благата, които са поставени под закрилата на тези учреждения, а пък в случаите, когато се каже, че в една Църква няма поне юридическа законност, това застрашава вече народната душа и вярата ѝ, че въобще има законност и правда в света.

За знак на такова отслабване на чувството на законност и на взаимното контролиране да се не нарушават намиращите се в сила закони, нека ни послужи фактическото положение на въпроса: кой и как избира бъдещите митрополити. Тук, от една страна, имаме строго установени и неотменени още подробни разпореждания на Екзархийския устав от 1895 г., а от друга страна постоянни нарушения отгоре на тия постановления. И за съжаление, както намекнахме и в първата си част, тия нарушения съвсем не представляват от себе си никаква крачка за по-рационална и по-благотворна постановка на тия въпроси. Нещо повече: не само че не се изпълнява буквата на закона, но и нарушенията на избирателните норми стават по направление не към подобрение, а към влошаване на справедливостта и на целесъобразността по отношение към постепенното подновяване на кадъра на българските митрополити.

По сега действуващия Екзархийски устав два са главните фактора, от които зависи ходът на избора на един митрополит: по-нисшият клир и народът, от една страна, и синодните архиереи — от друга. В Св. Синод постоянно се държи един каталог на кандидатите за митрополити, из който Св. Синод съставя при всеки конкретен избор кандидатната листа. Из нея епархийските избиратели избират двама, а измежду тези двама Св. Синод избира един.

Чл. 36. на Екзархийския уставъ отъ 1895 год.: „Епархийските архиереи и предстоятелите на свещените обители, било по свое начинание, било по покана на Св. Синод, препоръчват му колкото духовни лица има под техно ведомство, достойни за архиерейски чин“.

Чл. 37. „Когато приеме подобна препоръка за някой клирик и я намери редовна, Св. Синод го призовава и, като се увери, че той притежава изискуемите качества, записва името му в каталога на кандидатите.

Бележка. Така записаните в каталога кандидати Св. Синод взема под свое попечение: настанява ги на разни църковни длъжности, или ги препоръчва за учители. А когато се докаже по съдебен ред, че некой от тех всева раздор между архиерея и паството му, или че има поведение непристойно, то, освен че се наказва съгласно църковните правила, но се изключва и от каталога.“

Чл. 39. „Като приеме назначението си, наместникът (назначеният от Св. Синод архиерей за наместник на овдовелия [престолъ — с. м.) отива в седалището на овдовялата епархия и заедно с тамошния Епархийски Съвет, като изпрати до духовните и мирски избиратели на нея епархия препис от каталога на кандидатите за архиереи[1], приканва ги с окръжно писмо да се намерят в първенствующия град на епархията втората св. неделя след получаването на окръжното писмо, за да пристъпят до избиране на архиерей.“

„Чл. 41. След пристойна к Богу молитва като почне заседанието, избирателите, поканени от наместника, избират с тайно гласоподаване две лица из каталога и ония, които добият пълно вишегласие, провъзгласяват се като законно избрани от клира и народа на епархията за достойни приемници на овдовелия престолъ“.

„Чл. 44. Първата св. неделя, след като се одобри епархийския избор, Св. Синод отива в църква, гдето, след пристойна к Богу молитва, в присъствие на народа, избира канонически и свободно едното от двете избрани лица…“

„Чл. 45. Следъ каноническия избор, извършва се в уречен ден, според установения от Православната Църква ред, ръкоположението на избрания (к. м.)“.

„Чл. 47.  …Забранено е и ръкоположението на архиерей без епархия. Обаче за престарели или заболели епархийски архиереи допуща се, било по техно желание, било по разпореждане на Св. Синод, да се ръкополагат за техни помощници епископи из списъка на кандидатите за архиерейски чин“.

Нека да направим един кратък исторически прегледъ, как постепенно се е развило разглежданото от насъ законодателство, като почнем от Екзархийския устав от 1871 г., минем презъ екзархийските устави от 1883 год. и 1895 г. и дойдем до заменяванията на някои законоположения със синодни разпоредби.

И църковните законодатели в Цариградския църковен народен събор са предоставили, като изключително право на Св. Синод, само да „съхранява“ той казания каталог на „достоизбираемите“ за митрополити лица, а съставянето му предоставят на епархиите, свещените монастири, на Св. Синод и на Екзархийския съвет, като изрично взимат мерки, щото инициативните („поръчителните“) писма от епархиите и монастирите за обявяване някого за кандидат-митрополит, да се подписват не само от епархийския митрополит или респ. само от монастирския игумен, а и от членовете на Епархийския съвет, респ. на „събратята монастирски“ („Устав за управлението на Българската Екзархия“ от 1871 г., §§ 40 до 44, и „Екзархийски устав, приспособен в княжеството“, от 1883 г., чл. чл. 31 до 35). Понеже тъкмо в тоя пункт опасността от едностранчиво, а понякога и несправедливо, отношение на някой синоден архиерей към младите кандидати за митрополити е твърде голяма, самите архиереи из постоянното присътствие на Св. Синод са намирали такава една контрола за твърде естествена и са я оставили и в Екзархийския уставъ от 1883 г., защото са дълбоко чувствували, колко голям простор може да имат тук обикновените човешки слабости, и колко е голям понякога рискът, да не би тъкмо най-самостоятелните и способни за инициативи млади монаси да не бъдат обичани от някои архиереи и да останат неизползувани от Църквата. Даже правото на Св. Синод да не одобри поставянето в каталога на някой, препоръчан от епархиите или от монастирите, кандидат, е ограничено с изрично изискване, щото в такъв случай Св. Синод с писмо да иска от препоръчителите нови сведения, а после да „действува споредъ даденият му за тях ответ“.

Историкът на българското църковно законодателство след Освобожението има много да се чуди, как при съставянето на устава отъ 1895 г. се е дошло до туй, че Св. Синод се е доста отърсил – и по съдържание и по форма – от току-що казаната контрола върху него от страна на монастирите и епархийските управления, като е зачеркнал, заедно с българското правителство, изречението: „Всяко такова препоручително за клириците (кандидати за архиереи – с. м.) писмо, трябва да е подписано за епархиите от Митрополита или Наместникът му и от членовете на Епархиалният Съвет, а за манастирите от игумена и от събранията манастирски“. Но този историк има да установи и да изясни в дадения пункт нещо по-куриозно: тръгнало се веднъж по пътя на отслабване на монастирските и епархийните права и на засилване на синодните прерогативи по установяване на каталога на кандидати за митрополити, наклонната плоскост полека-лека доведе Св. Синод до там да рече приблизително така: само произведените в епископи из влезлите в кандидатите за митрополити се кандидатирват от страна на Св. Синод при всеки нов избор на митрополит[2]. И това от дълги години насам се строго изпълнява в Св. Синод, макар че не е редовно узаконено. Остава надеждата, че при тия незаконни нововъведения може би се е помислило да се остави някаква отворена вратичка, щото не само синодните архиереи, но и останалата част от Църквата да взема някакво участие при определянето, кои от кандидатите да бъдат удостоявани с епископство. Но никакъв поменъ от такова участие!

А за да са развързани ръцете на Св. Синод да произвежда повече епископи, пристъпи се към постоянни нарушения и на чл. 47. от сега действуващия устав: „Забранено е ръкоположението на архиерей без епархия. Обаче (к. м.) за престарали или заболели епархийски архиереи допуща се, било по тяхно желание, било по разпореждане на Св. Синод, да се ръкоположат за техни помощници епископи из списъка на кандидатите за архиерейски чин“[3]. Ако нашите църковни радетели, биха могли да предвидят, как от тая, невинна наистина, грижливост от страна на съставителите на устава от 1895 г. за престарелите архиереи произлезе една голяма рана в църковния ни живот, (състояща се в туй, че само десет души получиха неограничено от никого право да казват „veto“ за всекиго, когото не одобряват да бъде кандидат за митрополит), те едва ли биха допуснали тази грижливост за старите архиереи.

Нещо повече: на самите себе си синодните архиереи поставиха голямо ограничение – в сравнение с ония времена, когато не съществуваше още положението: кандидатите за архиереи да бъдат в епископски чин. Докато тези кандидати си оставаха архимандрити, самият Синод фактически всекога можеше да се коригира чрез отписване по съдебен ред на някого из списъка на достоизбираемите, но, станал ли е вече той епископ, това нещо на практика може да се извърши само след един църковен скандал и следователно не се извършва никога.

И заизникваха на много места в България „синекурни архиереи“, т. е. епископи, очакващи овакантяването на митрополитски катедри. И заочакваха, наред с тех, млади архимандрити „возмущенiя воды“, за да си отдъхнат от грозящата ги опасность да останат в категорията на „заматоревши клирици“, въз основа на „отсичането“ на десет души архиереи.

А как всичкото си беше сравнително по-мъдро наредено в текста на сега действуващия Екзарх. устав! Оставаше си традиционното положение, че корона може да носи само облеченият с всички духовни и юридически права свещеноначалник във всяка епархия. Само едно малко изключение се позволяваше и то, ако някой немощен вече архиерей пожелаеше да има, наред с него, и друг по-млад архиерей – негов помощник, или пък ако Св. Синод намереше за необходимо да му прати такъв помощник. Но този нов архиерей отиваше в една епархия, в която се предполагаше, че, и старият архиерей, и паството, по-късно ще го изберат да работи като архиерей в тази епархия.

Тук ние считаме дълг да апелираме в дадения случай да се спасява не това или онова вънкашно положение в Църквата, а самата идея за вънкашна законност и за правов ред в нея. Има ли, по-точно казано, в Българската църква вънкашен правов ред, щом не се поддържа в нея положението, че един закон трябва да се изпълнява до момента, когато бъде отменен. „Dura lex, sed lex“[4], казва латинската поговорка, а пък в дадения случай съвсем не „dura lex“ е онуй, което – по казания по-горе начин – Св. Синод е отменил, като го е замeнил с неконтролирано от никого другиго раздаване на епископски корони. Требвало би без забавяне и докато не е късно радетелите на юридическа законность въ България да се намeсят, независимо от туй, дали тe сa духовни лица или не. Защото тук не става дума за намеса в чисто църковните принципи, догми и идеи. Teзи последните ще си съществуват, като религиозни и канонически законоположения, и все пак съвсем друг въпрос е, ако една юридическа власт (напр., някога турската власт при гръцко-българския спор на православните) рече: „Никой не ви се бърка във вярванията, в богослужението и в догмите, но постарайте се да има определен светски правов ред в църковната ви организация“.

Да се чака, щото чисто църковните фактори да се взаимно разберат, та да пристъпят към изчистване на безправието, в горния смисъл, в сегашното църковно положение, като стане едно от двете: или да се създадат нови закони, или да се заизпълняват старите, – да се чака това е безнадеждно, защото, като се вгледаме в идеите на съставителите на най-новия проект за Екзархийски устав (приет от Св. Синод и предложен на българското правителство през 1939 год.), ще видим, че по въпроса за съставянето на „листата за достоизбираемите“ за архиереи и по въпроса за постоянно увеличаващото се число на епископите без епархия, си остава старата рутинность и нецелесъобразност. По първия въпрос несинодните фактори при издигане на кандидати за владици (епархиите, монастирите, братствата, верующата интелигенция, семинарските учители, факултетните професори и пр.)[5] и в този законопроект не са насърчени, а по втория въпрос просторът на синодните архиереи да произвеждат нови епископи и тук се разширява, вместо да се ограничи. Ето какво е предложено и по двата тези въпроси в този нов законопроект: „Чл. 32. Св. Синод съставя списък на лица, достойни за архиерейски чин, и всяка година в редовната си сесия го преглежда, за да впише нови кандидати или да заличи ония, които са изгубили изискваните качества... Чл. 39... За помощник на Патриарха, на Софийския Митрополит, на престарял или заболял митрополитъ, както и за извънредни нужди на Църквата, Св. Синод може – по изключение – да ръкоположи епископ из вписаните в списъка на кандидатите за архиерейски чин“.

И по много други по-странични въпроси трябва в интересуващето ни законодателство на новия законопроект да се създаде повече ясност и повече санкции. Напр., и в този законопроект не е точно фиксирано, на коя дата през всяка година Св. Синод трябва да разглежда инициативите за вписване в = и отписване от = листата на „достоизбираемите за архиереи“. В него, както и в предидущит законоположения, не е също изяснено: трябва ли Св. Синод при всеки конкретен избор за митрополит да съставя (въз основа на листата за „достоизбираеми“) нова по-съкратена кандидатна листа, или пък тази последната е тъждествена с „листата за достоизбираемите“!

Но все пак най-главният въпрос си остава: в интереса ли е на българската общественост и на българската църковност увеличаването на епископите?

III.

Непоклатим канонически принцип в Православната църква е: не може да има двама архиереи в един и същи град (I всел. събор, 8. правило). Висотата и авторитетността на архиерейската власть са подтиквали винаги досега Църквата да се стреми с подробни правила и установления да поддържа този авторитет и тази власт и да бъде много осторожна, да не би да изникват архиереи, чиито права не са строго разграничени от тези на други архиереи. Това не е пречило, обаче, на Църквата в всички векове да разрешава, щото архиереите да имат, когато намерят за добре, свои помощници-архиереи. „За епископите-помощници, казва епископ Никодим Милаш, се споменава вече в III век. Напр., иерусалимският епископ Наркис, в дълбоката си старост, имал за свой помощник епископа Александра. Григорий Богослов бил епископ-помощник на баща си в Назиянската епархия. Анатолий бил назначен за помощник на кесарийския епископ Теотекна, а Августин — на ипонския епископ Валерия“[6]. „Въ IV столетие ние намираме в малките градове на всяка почти епархия хорепископи, зависящи от епархийските епископи... Избирането и ръкополагането на тези хорепископи зависело от епархийския епископ, но понякога местата, на хорепископите заемали епископи без своя катедра. Хорепископството, като постоянно учреждение в епархията, почва да изчезва още в същото IV столетие... Обаче, ако хорепископството и да изчезнало, като постоянно учреждение в епархийския окръг, все пак се задържал в Църквата старият обичай за поставянето на особени епископи-помощници, гдето това се изисквало, и тези епископи, като наместници на епархийските епископи, изпълнявали всички дела, които сам епархийският епископ не могъл да изпълни, и за които той им давал пълномощие. Обикновено на тези епископи се давала титлата на някоя епархия, която по-рано съществувала и била упразднена по някои причини, но се намирала пак въ зависимост от православната църковна власт.

В настояще време (1904 г., с. м.) викарни епископи има въ Русия. Викарни епископи има и в Румъния, дето, според закона от 14. декемврий 1872 год., всeки митрополит и епархийски епископ има свой такъв епископ; същото е и в цариградската патриаршия“[7].

И Българската църква се е държала и се държи крепко върху тия устои. И в двата си екзархийски устава – от 1871 год. и от 1883 год. – тя изрично запрещава: „Поставление на архиерей без епархия, или на друго лице, в коя годe епархия, не може да стане“ (чл. 47. от Екз. устав от 1883 г.; ср. чл. 56. от устава от 1871 год.).

Ако ние по-горе говорим за излишни епископи в Българската Църква в сегашно време, то под тeзи думи съвсем не подразбираме по принцип института архиереи-помощници, а само съвокупността от ония архиереи-помощници, които са издигани и се издигат, като такива, без изпълнение на нормит, които – за в този случай – са установени в каноническото право и в законите на Българската църква.

Главната и общопризната каноническа норма: без съгласието на архиерея на известна епархия не може да се ръкополага в нея епископ-помощник не само в църковната практика, но и в буквата на действуващето сега църковно законодателство е разколебана. В чл. 47. отъ Екзархийския устав от 1895 год. думите: „Допуща се… било по разпореждане на Св. Синод да се ръкополагат за (техни) помощници епископи“ ясно показват, че и мимо волята на един престарял архиерей централната власт може да му наложи епископ-помощник. А пък от няколко десетилетия насам Св. Синод ръкополага епископи (по семинариите, в канцеларията на Св. Синод и пр.), нечислящи се като помощници към някой митрополит, което нещо и се старае да узакони в проекто-устава си от 1939 год. В чл. 39 от този проекто-устав четем: „За помощник на Патриарха, на Софийския митрополит, на престарял или заболял митрополит, както и за извънредни нужди на Църквата, Св. Синод може – по изключение – да ръкоположи епископ“. Трябвало би да се очаква, че в реформирането на църковното законодателство ще се върви по пътя на подчеркването, че не може да се ръкоположи епископ, ако един архиерей с катедра не го зачисли при себе си като такъв. А пък ние виждаме, че се върви по обратен път: въ най-новия законопроект е зачеркнато даже правото на престарели архиереи да поискат да им се назначи помощник-епископ.

Нашето заключение е:

Нищо неканонично и вредно няма, разбира се, в института помощник-епископи. Напротив: на него ние дължим такива светила в Българската църква, като Иларион Макариополски и такива енергични архиереи, като Доротей Берковски и пр. И все пак, наложително е, според нас, засега да се спре, а за в бъдеще да се сведе до минимум произвеждането на нови епископи по следните съображения:

1) Фактът, че такива (ако ще би даже да се узакони туй по форма) могат да се не числят при никой епархийски митрополит и, следователно, могат да бъдат без паство, постоянно създава възможности на унижаване архиерейския сан, поради недостатъчни права у този, който го носи. Думите „владика“, „корона“, „жезъл“ и пр. са свързани в съзнанието на българския народъ със самостоятелност, властност, твърдост и неподатливост на характера и пр., а пък положението на сегашните епископи към митрополитите съвсем не създава атмосфера за такава самостоятелност, а напротив създава изкушения за разваляне на характера си. И без голема вина на епископа, при сегашното положение, може да се случи, щото той да стане невъзможен. Къде ще отиде той тогава със своето „синекурно“ архиерейство? Българският народ страда и се съблазнява, когато му се представи случай да вижда между себе си такива архиереи.

2) Фактът, че от длъжността епископ се направи една бариера срещу правото на неепископи да бъдат кандидатирани за митрополити, въ известен смисъл, компроментира епископското звание с туй, че то (в повечето случаи не по своя вина) узурпира без всякакъв закон едни права, съблюдаването на които е една жизнена потребност от гледна точка на постоянния прогрес в подбора на кадъра на бъдещето висше духовенство. Нека това, „узурпиране“ да престане, пък ако някога българските митрополити намерят за необходимо да си въведат, както е в други православни страни, за обикновения ход на църковния живот, викариятно епископство, те ще съумеят да го оформят и по закон тъй, за да не произлизат гореспоменатите вреди и неудобства в църковния ни живот.

[1]От известно време насам се създаде практика да праща той не „препис от каталога на кандидатите за архиереи“ а препис от съставяната при вски конкретен случай от Св. Синод кандидатна листа из числото на влзлит в „каталога на кандидатите за архиереи.“

[2]С туй не само че се постановява нещо, непредвидено в Екзарх. устав, но се и нарушава чл. 37 от този устав. С туй фактически се изхвърлят из листата на „достоизбираемите за митрополити“ влезлите по-рано в нея, но не станали епископи, макар че –съгласно този член –такова изхвърляне може да стане само по съдебен ред. (Гл. чл. 37 от Екз. устав от 1883 год.).

[3]Добре е да се помни, че даже и тази уговорка: „обаче“е нещо ново, вмъкнато в Екзархийския устав от 1895 г., без да има нещо подобно в уставите от 1871 г. и 1883 г. В последния, съвсем без уговорки, се казва: „Преместване на архиерея от която уже има епархия на друга епархия съвсем е забранено, а поставление на архиерей без епархия, или на друго лице, в коя годе епархия, не може да стане“(чл. 47/1883 г. м чл. 56/1871 год.). Ние, разбира се, нямаме нищо против тази уговорка.

[4]Законът е суров, но е закон –латински.

[5]Ср. статията ми: „Парламентаризъмъ и безотговорность въ Бълг. Църква“–Богословски годишник, год. 1936/37, т. XIV, стр. 28—0.

[6]Никодим Милаш: „Православно църковно право", София, 1904 г. стр. 288.

[7]Ibid. стр. 371–73.